1 Глава

- Добро утро, мамо - казах сънено, докато се протягах към зърнената закуска.

- Не си спала. - отвърна майка ми без да вдига поглед от мен.

- Струваше си.

- Стояла си до три часа в интернет. Това ли си струваше?

- Не, разбира се. Е, всъщност да, но намерих достатъчно евтин хотел в Милано. Не е особено луксозен, но...

- Никъде няма да ходим. - прекъсна ме тя.

- Колко години  трябва да те моля? Искам просто да пътувам. Искам да видя катедралата " Санта Мария", да се разхождам в парк "Семпионе". Искам да преживея неща, за които после да разказвам. Толкова ли много искам?

- Ще отидеш някой ден, когато си достатъчно отговорна. След няколко години, първо завърши училище, започни да работиш.

- Не разбираш ли, че искам приключения в тинейджърските си години.

- Всички искаме нещо, Андреа. Понякога просто няма как.

- Разбирам, че сте затрупани с работа, но...

- Пак ли това?- баща ми се намеси.

- Не може ли само една малка семейна почивка?

- Започни да изкарваш хубави оценки и ще си помисля.

- Ще си помислиш?- намеси се мама - Въобще не ѝ давай празни надежди.

    Той се обърна към мен и ми намигна. Не успях да задържа усмивката си. Мама погледна намръщено, така че сведох погледа си и продължих да закусвам.

     Знаех, че родителите ми бяха трудолюбиви и правеха всичко възможно животът ми да е хубав, но понякога просто изпитвах празнота и мислех, че единствения начин да я запълня е като обиколя света и се забавлявам. "Няма да се чувствам сама ако срещна нови интересни хора" мислех си. Не, че нямах приятели, но малко от тях ми бяха близки. Най-добрата ми приятелка Марта винаги беше до мен, въпреки че пътуваше постоянно. Винаги ми разказваше за хубавите моменти с всичките ѝ чуждестранни приятели, за храната в самолетите, за концертите и фестивалите. Обичах да я слушам. Представях си как и аз преживявам всичко това.

    Сега тя отново се забавляваше. Този път в планината и сигурно беше станала рано, за да изкачва върхове, а аз стоях по пижама в кухнята и дъвчех корнфлейкс, знаейки че трябва да измисля нещо, което да правя през деня, за да може вечерта да мине без четене на конско от родителите ми за това колко непродуктивен човек съм.

                            * * *

    Прекарах почти целия ден  затворена в стаята си. Късен следобед реших да изляза навън, тъй като беше слънчев летен ден.

Живеех доста близо до плажа. От дете винаги обичах да прекарвам времето си ходейки по плажната ивица и заравяйки краката си в топлия пясък, докато единствения шум около мен е плискането на вълните. Блещукането на мидите в златния пясък ме караше да се усмихвам и колкото и горещ да беше деня, аз стоях с часове навън без да изгарям.

     Когато започна да се стъмнява  реших, че е време да се прибирам. Така минаваха дните ми - събуждам се, закусвам, чудя се какво да правя, излизам на плажа и се прибирам. Ако някой се бе поставил на мое място би разбрал защо толкова много исках да пътувам. Имах родители, които ме обичаха, имах Марта, но все пак усещах празнина. Въпреки, че бях свикнала с начина ми на живот, знаех, че има нещо повече.

                           * * *

    Дойде поредната сутрин. Слънчевите лъчи подразниха очите ми и ме събудиха. Беше гореща лятна сутрин. Едва се измъкнах от удобството на леглото ми и влязох в банята, за да измия зъбите си. Засмях се, когато в огледалото видях рошавата си коса. Беше просто един нормален ден.

    Часовете изминаваха. Скоро дойде следобеда, което означаваше, че е време за обичайната ми разходка край плажа.

    Когато седнах на топлия пясък и се загледах в игривите вълни, забелязах как някой се взира в мен.  Този някой бе странно високо момче. Той имаше бодро лице и кестенява рунтава коса. Очите му бяха тъмни и сега ги беше присвил, като добре оглеждаше лицето ми. Той се приближаваше и когато бе на не повече от два метра от мен се спря, приклекна и сбръчка нос. Изглеждаше сякаш се чуди коя съм. Дори мисля, че чух леко "Хмм". Държеше се доста странно, затова реших просто да стана и да си тръгна.

- О, не! Чакай, чакай! - провикна се той и тръгна след мен.

    Аз забързах хода си.

- Моля те! Важно е.

    Спрях да бягам от него.

- Какво е важно? - попитах.

    Момчето се спря задъхано и започна да мърмори под носа си.

- Да, да това трябва да си ти. Няма как да не си ти. Търсих те много време. Много е важно да си ти.

- Ъм... Да-а-а-а, и аз мисля, че е важно да съм себе си. - объркано отговорих аз.

- Не! Ти не разбираш.

- Така е. Не разбирам. Така че ми обясни или си тръгвам.

- Добре. Ти ли си Андреа?

- Да... Да, аз съм Андреа.

- Това е невероятно! - извика той -

Сега трябва да спасиш сестра ми.

- Извинявай?

- Няма време, тя се дави, не може да плува.

- Не можеш ли сам да я спасиш или да повикаш някой друг.

- Трябва да си ти. Отивай!

    За момент се поколебах. Погледнах към водата. Мислех, че момчето блъфира, но изведнъж осъзнах, че сякаш наистина имаше някой в далечината.

     Помислих, че това е изключително глупаво решение, но все пак без да се замисля се затичах към водата. Студените вълни ме заляха. Скоро спрях да усещам дъното под краката си. Плуването не ми се отдаваше, но все пак се справях достатъчно добре. Навлизах все по-навътре, ала следа от момиче нямаше. "Знаех си, че това е просто лъжа" помислих си. Тъкмо щях да се отправя към брега, когато чух плисък, който не звучеше като вълна. Започнах да се оглеждам и след няколко секунди видях две ръце, които махаха и пляскаха силно. Осъзнах, че това беше момиче, което отчаяно се опитваше да изкара главата си над водата, за да си поеме въздух. Всеки път, когато успяваше да подаде устата си над водата, вълните я заливаха и тя гълташе вода, вместо да диша.

     Веднага щом видях тази трагична гледка, аз заплувах към нея.Участъка, в който се намирахме беше доста скалист и  трябваше да премина през хлъзгавите камъни, за да се добера до нея. Мидите, които се бяха закрепили към скалите започнаха да прорязват кожата ми, но не им обръщах внимание.

    Когато стигнах до момичето, тя едва имаше сили да се бори с морето. Бързо я издърпах до най-близката скала. Тя започна да кашля и да плюе вода. Камъка обаче не беше достатъчно близо до повърхността на водата и ако бяхме останали щяхме и двете да се удавим.

    - Ще те издърпам на брега. Опитвай се да държиш главата си над водата. Става ли?

    Тя кимна. Няма смисъл да обяснявам колко дълго и мъчително ми се стори плуването наобратно. Все пак стигнахме. Когато стана плитко момичето вече се беше съвзело. Тя се изправи и подпирайки се на мен стигнахме до пясъка. И двете бяхме изтощени и седнахме да си починем.

- Добре ли си? - попитах.

- Да, всичко е наред. - тя отговори тихо. - Благодарая.

- Просто се радвам, че стигнах навреме.

    Настъпи неловка тишина.

- Хей, аз съм Анди. - наруших тишината.

- Аз съм Миа. - тя отвърна и погледна към мен.

    Миа беше изключително красива. Кожата ѝ бе светла и бледа. Очите ѝ бяха синьо-сиви и правеха погледа ѝ много студен. Лицето и бе нежно и невинно, а русата ѝ почти бяла коса стигаше до ключиците ѝ.

- Как стигна до там? Имам предвид, че беше на път да се удавиш.

- Историята е дълга.

    Аз се престорих, че имам часовник и погледнах към китката си.

- Е имам време. - казах и се усмихнах.

- Добре. - въздъхна тя. - Стоях на плажа, когато видях един човек... важен за мен... да стои на скалите и да ми маха. Мислех, че ми се привижда, но все пак реших да вляза във водата. Не мога да плувам, така че скоро започнах да се давя и знаеш останалото. Благодаря, че ме спаси.

- Просто знаех, че така постъпвам правилно.

- Как ме намери? Така де, не изглежда сякаш случайно си плувала там.

- Брат ти ме изпрати.

    Миа пребледня.

- Брат ми? Това е някаква извратена подигравка.

- Какво? - зачудих се. - Наистина, твоят брат дойде при мен и ми каза, че трябва да те спася.

    Тя се обърна без да казва нищо и започна да се отдалечава от мен.

- Миа, чакай! - извиках. Нямаш ли брат?

    Тя се обърна и ме погледна ядосано.

- Брат ми е мъртъв.

    Осъзнах, че най-вероятно някой беше дошъл при мен и се бе престорил на мъртвия брат на Миа . Зачудих се кой ли би си направил толкова нечовешка шега с нея. Осъзнах също и че този човек бе прехвърлил вината върху мен. Изпълних се с ярост.

- Съжалявам, не знаех.

    Тя ме погледна с недоверие и очите ѝ се напълниха със сълзи.

- Коя си ти? - тя попита. - Откъде знаеш за Натаниел? Кой ти каза?

- Не знаех, обещавам. Някой дойде при мен и се представи за него. Каза ми да те спася. Дори не знам кой беше.

- А ти просто му повярва?

- О страхотно, сега вече ще имам проблеми с доверието!

- Поработи над лъжите си. - каза Миа, като се обърна и си тръгна.

-

Казвам истината. - извиках след нея, но тя се престори, че не ме чу и просто си тръгна.

                             * * *

    Прибрах се вкъщи изтощена.

- Какво е станало? Цялата си подгизнала! - възкликна мама.

- Дълга и неприятна история. - казах, докато оглеждах мокрите си дрехи - Отивам да си взема душ.

    След вечеря отидох в стаята си и се обадих на Марта.

- Да не се оплакваш повече, че нищо интересно не се случва. - каза тя след като ѝ разказах.

- Когато казвам, че искам нещо да се случи нямам предвид непознато момиче да ме намрази.

- Ами извини ѝ се.

- Мислиш че не опитах? Тя си тръгна преди да успея да ѝ обясня всичко.

- Ще ти помогна да я намериш в Инстаграм. Как се казваше, Мила?

- Миа. Не мисля, че това ще помогне. Дори да я намериш не знам как да я убедя, че не знаех за брат ѝ.

- Тогава просто забрави за случилото се. Няма смисъл да се стресираш заради непознати.

- Да, така е. Ще забравя.

    Не забравих. Бях сигурна, че ще прекарам цялата лятна ваканция в чудене коя беше Миа и как да я намеря.

    Но ето, че само след няколко дни свършиха бисквитите вкъщи и затова реших да отида до магазина. Точно когато избирах между стафиди и шоколад, някой изпусна пакетче фъстъци, докато минаваше през мен. Вдигнах главата си и видях позната висока  фигура с къса вълниста руса коса. Миа.

    Бях решена, че няма да изпусна шанса си.

- Извинявай - казах и тя се обърна към мен - изпусна това.

    Погледа ѝ ме смрази.

- Преследваш ли ме? - заплашително попита тя.

- Не, разбира се. Просто съвпадение.

- Наистина трябва да поработиш над лъжите си.

- Не знаех, наистина. Не знаех, че брат ти е починал. Някой искаше да те нарани и натопи мен.

    Тя взе пакетчето от ръката ми и се запъти към касата. Аз бързо грабнах шоколадовите бисквити и се наредих на опашка до нея. Миа се преструваше, че не съм там и отвърна поглед от мен.

    След като плати тя побърза да излезе от магазина. Видях, че бързо се отдалечава, затова грабнах бисквитите без да взимам рестото и се затичах към нея. Скоро я настигнах.

- Просто си тръгни. - каза тя като забърза хода си.

- Не. - задъхано отговорих. - Няма да си тръгна докато не ми повярваш. Не знаех за брат ти.

    Тя ме погледна и видях, че все още не ми вярва.

- Как да ти докажа?

- Просто се махни.

- Не, трябва да има начин да ти докажа. Ами ако намерим човека, който се престори на брат ти?

- Дори наистина да не знаеш кой е, как ще го намерим?

- Може би брат ти се е скарал с някого. Имаш ли представа?

- Не. - тя сякаш за момент се поколеба дали да си тръгне. - Може би просто не ми е казал.

- Ами ако е някой от приятелите му?

- Натаниел имаше само един приятел. - засмя се. - Да речем, че брат ми беше доста странен тип.

    За първи път видях как Миа се усмихва и осъзнах, че може би тя не ме мразеше.

- Ами нека го намерим! - възкликнах.

    Тя въздъхна и мълчеше в продължение на няколко секунди след това скръсти ръце и каза:

- Добре, но ще трябва да споделиш бисквитите си с мен.

- Сделка. - отвърнах усмихвайки се.

                             * * *

    Дори не познавах странното момиче на име Миа, а тя вече ме водеше към къщата на поредния непознат, който щеше да се намеси в живота ми. Мълчахме неловко, докато вървяхме.

- Само да знаеш, - тя наруши тишината - че отношенията ми с Луис не са особено добри.

- Луис? При когото отиваме.

- Да, Андреа. Хората си имат имена.

- Опитвам се да съм мила с теб, може и ти да опиташ същото.

- Ти ми дължиш милото си държание. Аз? Аз все още не ти вярвам.

- Ако исках да те нараня наистина ли мислиш, че щях да се опитвам да ти докажа, че съм невинна?

- Не знам. Всеки си има причини за нещата, които прави.

- Да и моята е да ми простиш за нещо, което дори не съм направила.

- Просто млъкни, стигнахме.

    Спряхме се пред напълно нормална къща. Аз протегнах ръката си и позвъних на звънеца. Малко след това момче с очила отвори вратата.

- Миа? - каза.

- Защо го направи? - нападна го тя.

- Аз? Защо аз го направих? Ти ме заряза на погребението на баба ми!

- И ти трябваше да ми отмъщаваш?

- За какво говориш? Защо въобще си тук?

- Защото ти не можеш да преживееш факта, че не искам да съм с теб и решаваш да ми забиеш нож в гърба.

- Какво? Ти си луда!

- Защо го направи? Отговори ми!

- Колкото и да се "наслаждавам" на шумната ви драма, - намесих се - Миа, това не е той.

- Оу... - тя се изчерви. - Ами добре чао.

- Чакай, чакай, чакай... Какво става? - объркано попита Луис.

- Някой се престори на Натаниел и ми каза да я спася. - обясних.

- Спасиш?

- Почти се удавих. - допълни Миа.

- Какво? Добре ли си? - той сложи ръка на рамото ѝ.

- Нищо ми няма. - тя се отдръпна.

- Е щом не си ти, то кой може да е? Може би знаеш кой може да има нещо против Миа.

- Не.

- Чао тогава. - каза Миа.

- Но... - той я дръпна за ръката и тя го погледна с презрение - Но знам коя си ти. - погледна към мен. - Андреа.

- Откъде знаеш коя съм? - объркано  попитах.

- Дължите ми извинение.

- За? - Миа попита.

- За това, че дойдохте тук само да ме обвините в нещо, което не съм направил.

- Не мога да повярвам, че все още си такова бебе.

- Добре тогава, няма да получите никаква информация.

- О я стига! - намесих се. - Виж, Луис днес не ми е ден. Защо? Защото това момиче тук - посочих към Миа - ми е ядосана за нещо, което не съм направила. Но все пак всички доказателства, които почти не съществуват, сочат към мен. Дори не знам защо ми пука. Та аз дори не я познавам. - усетих че започвам да крещя, но все пак не спрях. - Така че сега ще ми кажеш откъде знаеш коя съм и няма да изпуснеш нито един детайл. Ясно?

- Д-д-да. - той отговори плахо. - Е, добре. Малко преди... инцидента, Натаниел започна да се държи странно. Купуваше странни антични книги си правеше записки в тефтерите си. Започна да говори небивалици за някакво кралство със странно име. Изглеждаше побъркан, но реших, че е по-добре да не му обръщам внимание.

- И какво общо има това с Анди? - попита Миа.

- Той я преследваше.

- Какво? - шокирано питах.

- Започна да те преследва и имаше специално отделен тефтер за теб. Мислех, че те харесва или нещо такова, но стана още по-странно когато започна да прави опити да нахлува в къщата ти.

- Не. - каза Миа. - Той не беше такъв. Не преследваше хора, беше напълно нормален.

- Ти си му сестра. Не можеш да отречеш, че не беше малко странен преди да изчезне.

- Да изчезне? - зачудих се. - Значи не е мъртъв?

- Мъртъв е. Изчезна преди две години. Няма го. - с мъка отговори Миа.

- Знам, че не искате да ми вярвате, но вижте тефтерите му.

- Все още не знаем кой се престори на Натаниел. - казах. - Но онзи човек знаеше коя съм. Може би той е помогнал за намирането ми. Някой друг знаеше ли?

- Може би. Не знам. Сигурно се беше срещал с всякакви хора.

- Ами ако изчезването му има нещо общо с цялата тази лудост.

- Виж, не мога да ти помогна. Разбирам колко е тежко за Миа, но той беше и мой приятел. Не искам да говоря за това. Мисля, че трябва да си тръгвате.

    Тогава той просто затръшна вратата пред лицата ни.

                             * * *

    Вървяхме обратно към магазина.  Миа дъвчеше бисквитки и едва се сдържаше да не се разплаче. Все още се опитвах да проумея факта, че малко преди да изчезне, Натаниел ме беше преследвал. Беше учудващо как мъртвец, който дори не познавах ме беше накарал да си задам толкова много въпроси.

- Вярвам ти. - внезапно каза Миа. - Вярвам ти, че не знаеше кой е брат ми. Просто послуша някой непознат и спаси живота ми.

    Тези думи ме накараха да се усмихна.

- Благодарая! - радостно отговорих.

- Да, да само не ме прегръщай.

    Засмях се и я прегърнах. Очаквах да бе отблъсне, но тя също избухна в смях.

    Може би лятото нямаше да е толкова ужасно. Най-после се случваше нещо и това ми харесваше.

                           * * *

    Минаха две седмици. Аз и Миа започнахме да се сближаваме. Всеки ден излизахме навън и прекарвахме времето си в разглеждане на странните тефтери на Натаниел. Луис беше прав, той  беше умопобъркан. Опитахме да намерим тефтера за мен, но следа от него нямаше. Имаше само странни недобре нарисувани карти и записки, които сякаш бяха изкарани от книги с митове.

    През това време разбрах много неща за Миа. Живота и беше доста тъжен. Майка ѝ беше мъртва, а баща ѝ също бе изчезнал. Тя живееше с чичо си, който рядко беше трезвен. Оказа се, че Натаниел не ѝ беше просто брат, а бяха близнаци. Тя бе преживяла толкова много и все пак успяваше да се усмихва.

                            * * *

- Не мога да повярвам, че не ми е казал за всичко това. - каза Миа докато прелистваше поредния тефтер.

- Сигурна съм, че си е имал причини.

- Или просто наистина му е хлопала дъската. А аз дори не съм забелязала.

- Мисля, че трябва да спрем да разглеждаме тези тефтери.

    Аз дръпнах записките от ръката ѝ. Тя въздъхна и легна на леглото ми.

- Ще донеса лимонада. - казах.

    Върнах се с две чаши и ѝ подадох едната. Тя се изправи и отпи. Забелязах, че беше свалила медальона си и го стискаше в ръката си. Тя го погледна и след това го разтвори. Осъзнах, че в него имаше снимка.

- Липсва ми. - каза - Да, карахме се често, но ми беше най-близкия човек на света.

    Взех медальона от ръката ѝ и когато видях снимката на Натаниел потръпнах.

- Какво има? - попита Миа.

- Нищо, просто съм изненадана, че въобще въобще не си приличате, а сте близнаци.

    Излъгах. Не това ме тревожеше. Момчето, което видях на снимката, което трябваше да е мъртво, беше същото момче, което ме изпрати да спася Миа.

                            * * *

    Късен следобед аз и Миа излязохме от вкъщи и отидохме да си купим сладолед. Аз бях замислена, но се опитвах да не го показвам. Не знаех защо не исках да ѝ казвам, че може би брат и някак беше жив.

- Трябва да опиташ новия вкус Шок-олад. - каза тя. - Не е толкова шокиращ, но поне е вкусен.

    Аз само се усмихнах и се загледах в различните вкусове.

- Мисля, че вече не ми се яде сладолед. - казах.

- Всичко наред ли е? - попита.

- Ами ако Натаниел е жив? - не се сдържах.

- Какво?

- Каза ми, че е отишъл да плува, но никога не е излязъл от водата. Ами ако причината никой да не е намерил тялото му е защото той всъщност е жив?

- Не, спри. Не го прави.

- Просто казвам, че е някак логично. Това обяснява защо се е държал толкова странно преди да изчезне.

- Недей! - очите ѝ се напълниха със сълзи. - Не ми давай празни надежди.

- Ами ако не са празни?

- Не искам повече да се надявам. Прекарах две години очаквайки брат ми да се появи. Мислех, че е е важно да се надявам въпреки всичко, но надеждата само ми попречи да продължа напред. Права си, трябва да спрем да четем тефтерите му. Трябва да спрем да се опитваме да разберем какво се е случило. Може би не искам да знам.

    Тя се запъти към изхода на магазина, докато сълзи се стичаха по бузите ѝ. Аз я последвах.

- Съжалявам. - казах когато я настигнах.

- Не си виновна. Просто мисля, че точно сега трябва да съм сама.

    Прегърнахме се и се разделихме. Тя все още плачеше горчиво и аз се чувствах виновна. Беше права. Ако продължаваше да се опитва да разбере какво се е случило, нещата само щяха да се влошат.

    Въздъхнах и се запътих към вкъщи.

- Андреа! - изведнъж извика един глас зад мен.

    Обърнах се и не можах да повярвам на очите си. Вцепених се и не можах да пророня и една дума. Натаниел.